Несъстоятелните аргументи срещу християнското единство - „Филиокве" и „Aпостолските правила"

Противниците на единението между християнските изповедания оправдават позицията си чрез няколко свои аргумента. Според тях такова единение не било възможно да се постигне, защото съществували „непреодолими доктринални различия“, които представлявали ерес. За пример те най-често изтъкват добавката „Филиокве“, направена към Никео-цариградския символ на вярата. В съвременните публикации на български език по тази тема можем да срещнем твърдението, че това е основната богословска пречка пред единството със Западната църква. Дали обаче това винаги е било така или някои сили на много по-късен етап са си намерили повод да оправдаят своята изолационистка политика, ни предстои да установим, след като разгледаме историческите факти.

1. Какво представлява добавката „Филиокве” и наистина ли тя може да бъде основателна пречка за християнското единство?

През 589 г. в гр. Толедо се състоял местен събор. Главната му цел била да се справи с ереста на арианството (лъжеучение отричащо Божествеността на Иисус Христос). Неговото влияние в онази област все още било много силно. На събора испанските епископи изтъкнали Божествеността на Спасителя, като добавили към Никео-цариградския символ, в частта му, установяваща произхода на Светия Дух: „...Който изхожда от Отца“ - фразата „и от Сина“. Това било направено на основание изявлението на Иисус: „Всичко, което има Отец е Мое“ - Йоан 16:15а, както и на трите места в Новия завет, където Светият Дух е наречен „Духът на Сина“ - Галатяни 4:6; „Духът на Христос“ - Римляни 8:9; „Духът на Иисус Христос“ - Филипяни 1:19.

Тази добавка - „и от Сина“, заради нейния латински произход, станала известна под името „Филиокве“. Тя имала за цел да издигне достойнството на Господ Иисус Христос като уточни, че спрямо нас хората Светият Дух изхожда от Отца и от (чрез) Сина. Важно е да се знае, че по време на възникването й тя не е била считана за нещо еретично от останалите християни. Убедително доказателство за това е фактът, че нито на Шестия (681г.), нито на Седмия (787 г.) вселенски събори (проведени съответно около сто и двеста години след появата на „Филиокве“ ) е бил поставян въпроса то да бъде разглеждано или осъждано като ерес. По тази причина все повече църкви на Запад приемали добавката „Филиокве“ като част от Символа на вярата.

Църквите на Изток били против това въведение, но изразили богословски своето становище едва... три века след неговата поява - през 867 година! Дори и тогава, въпреки разногласията, не се е стигнало до действителна схизма със Западната църква. С други думи, ако добавката „Филиокве“ от самото й възникване е била смятана за ерес, реакцията срещу нея изобщо нямало толкова да закъснее и би била абсолютно непримирима.
Истината обаче е, че в продължение на цели 465 години добавката „Филиокве“ не нарушавала целостта и единството на Християнската църква!

Разделението, известно като Голямата схизма, настъпило едва през 1054 г., когато отношенията между Източната и Западната църкви се обтегнали тежко. Главната причина за това била водещата се борба за власт между Римския папа Лъв IX и Константинополския патриарх Михаил Керуларий. Така, при възникналия остър конфликт, многобройните различия, които съществували между християнския Изток и християнския Запад векове наред, без да ги разделят, изведнъж били представени като еретични и непреодолими. Дори и тогава, при самото разделение, въведението „Филиокве” не било споменато сред причините, които са го предизвикали. За него се заговорило едва по-късно, когато се търсели допълнителни доводи, за да се оправдае вече съществуващата схизма. Още интересни и малко известни разкрития в отговор на обвиненията срещу „Филиокве” ще намерите в бележки (1) и (2).

В заключение, анализирайки историческата истина относно същността и появата на „Филиокве”, можем уверено да заявим, че неговото значение в днешните богословски спорове е силно преувеличено. Нещо повече, твърдението, че изповядването му от западните християни е основателна причина те да бъдат смятани за еретици, е една опасна заблуда! Като добавка към Символа на вярата „Филиокве” има своите богословски аргументи и по никакъв начин не застрашава връзката с Бога и спасението на онези, които го изповядват. Доказателство за това е неопровержимият факт, че допълнението „Филиокве” не е било осъдено като ерес на последвалите Вселенски събори, нито пък употребата му в продължение на цели 465 години е довела до разделение на Църквата! 

Единството през този толкова дълъг период от време, въпреки съществуващите различия по много въпроси като:  „Филиокве”, честването на празниците, поста, безбрачието и външния вид на свещениците и други подобни е голям пример за обединяващата сила на основния християнски принцип, формулиран през V век от Блажени Августин: 

                               „В главното - единство, във второстепенното - свобода, а във всичко – любов.”

Може да се каже, че съвременното християнство е поставено пред голямото предизвикателство да възстанови този дух на любов и толерантност, който е поддържал единството на Църквата през цялото първо хилядолетие от нейната история!


2. Апостолски ли са наистина „Aпостолските правила”?

Към онези от вас, които вече си представят как зад този въпрос лукаво наднича рогатият, пишещият тези редове отправя искрена и лична молба! Моля ви, не прибързвайте да отхвърляте това становище, а го изпитайте с молитва към Бог и чрез Неговото Слово. Току виж сте открили вместо рога крилете на гълъб!

„... Духът на истината ще ви упътва във всяка истина...” Йоан 16:13

Защо се спираме на въпроса  «автентични ли са „апостолските правила”» ? Причината за това е, че именно те са изтъквани като един от главните аргументи за отхвърляне на единението между християнските изповедания. Един от първите доводи, които ще чуете от противниците на християнския икуменизъм е, че aпостолските правила не позволявали църковно общение и обща молитва с еретици (правила 10 и 11).

Икуменическото движение обаче не свързва еретици, а християнски вероизповедания, които изповядват всички древни символи на вярата! Следните факти ясно и недвусмислено доказват това:

• Взаимното отлъчване между Източната и Западната църкви е отменено на 7 декември 1965 г.
• По същото време Вторият Ватикански събор слага край на Контрареформацията и поставя на нова братска основа отношенията между католици и протестанти.
• Всички автокефални православни църкви, с изключение на Българската и Грузинската, членуват съвместно в Световния съвет на църквите с редица протестантски църкви. Така общия брой на християните - източноправославни и протестанти, представени в ССЦ надхвърля внушителните 500 милиона души.

Въпреки отбелязания значителен напредък за преодоляване разделението на Църквата, не са малко вярващите, които се чувстват объркани и все още заемат пасивна, изчаквателна позиция. Причина за това е дълго насажданото в тях мислене, че такова единство не било угодно на Бога, защото представлявало предателство спрямо вярата, завещана ни от първоапостолите. Трябва най-категорично да заявим, че не съществуват никакви основания за подобни страхове!
Икуменическото движение използва за своя основа именно изначалното християнско учение - вярата в Триединния Бог и спасителната мисия на Богочовека Иисус Христос, произхождащо непосредствено от Свещеното писание. Няма по-сигурна и безопасна база от тази за изграждане на християнското единство!

Каква обаче е истината относно така наречените „апостолски правила”? Историческите факти показват, че те не са били написани от апостолите на Христос. Нещо повече, както ни предстои да се убедим, някои от тези правила напълно противоречат на учението и действията на самите първоапостоли, записани в Новия завет. Смело може да се каже, че онези, които са дръзнали да нарекат целия сбор от правила - апостолски, са направили същото, което и авторите на фалшивите гностически евангелия, приписвайки ги на същите тези първоапостоли. Както в споменатите псевдоевангелия могат да се намерят определени истини, така също и в сборника от правила могат да се намерят много такива.

Това обаче не трябва да ни затваря очите за съществуването на някои явни противоречия с истинското учение на Господ Иисус Христос. За жалост не само еретиците са си служили с коварни и лъжливи методи. От църковната история са ни известни толкова много фалшификати – предания, реликви, мощи и други подобни, чиято значимост и стойност неимоверно се е завишавала, след като псевдоапостолският им произход бил пробутван на неуките хора.

Не случайно, още от самата им поява, тези правила не са били признати от Западната църква за апостолски. Неоспорим факт е, че Църквата в Рим е била тясно свързана с апостолите Петър и Павел, и то през последните години на тяхното служение. Така тя няма как да не е знаела, ако тези бележити Божии служители наистина са оставили споменатите правила. В такъв случай и Римската и другите църкви на Запад щяха да основат своето богослужебно устройство върху тях и да ги разпространяват редом с новозаветните послания на същите апостоли. Действителността обаче e съвсем друга.

Повечето историци са съгласни, че за първи път „апостолските” правила в познатия ни вид се появяват към края на III - началото на IV век. Те били възприети като апостолски само от църквите на Изток, а броят им възлизал на 85. Тяхната неизвестност през първите векове от основаването на Църквата, както и противоречието на някои от правилата с новозаветните апостолски послания дало основание на Западната църква да ги обяви за лъжеподписани и неблагонадеждни. Едва през XII в., след Голямата схизма, Римокатолическата църква допуснала ограничен брой от тези правила (от 1-во до 50-то ) да бъдат възприети като част от преданията, но те никога не заели водещо място в нейните канони.

Ако трябва да говорим за правила, които със сигурност са апостолски, то това са наредбите, описани в Деяния на апостолите 15: 28,29
„Защото се видя добре на Светия Дух и на нас да не ви налагаме никое друго бреме, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене на идоложертвено, кръв и удушени животни, също и от блудство; от които ако се пазите, ще направите добре. Здравейте!” Тези наредби на апостолите доставили голяма радост и облекчение на повярвалите от езичниците, които били притискани да спазват стотиците правила на Моисеевия закон - „И те, като го прочетоха, зарадваха се за успокоението, което им даваше” – Д. А. 15:31.

А сега нека направим сравнение с духа и въздействието на онези правила, които са се появили няколкостотин години по-късно и били представени като апостолски:

Правило 69

„Епископ, презвитер, дякон, иподякон или певец, който не пости в светата Четиридесетница пред Пасхата, или в сряда и петък, освен когато на това му пречи телесна немощ, нека бъде низвергнат, а мирянин да бъде отлъчен.”

За разлика от истинските апостолски наредби псевдоапостолските правила поставят тежко бреме върху вярващите.
В новозаветното учение на Господ Иисус Христос обаче изобщо не можем да открием тази аскетична школа, която се е появила в църквата няколко века по-късно.
Самият Христос и Неговите ученници никак не се вписвали в излишно строгите порядки от преданията на еврейските старейшини - Марк 7:1-13. По тази причина много от съвременниците на Иисус, подведени от верността им към човешките предания, не могли да разпознаят в Него обещания Месия и стигнали до там да Го обвиняват, че бил човек лаком и винопиец - Матей 11:19.

Освен наредбата християните да се въздържат от ядене на месо с кръвта му и от идоложертвено, апостолите в своите послания поясняват, че всичко друго, с което се храним, не е от значение за нашия духовен живот.
„Защото Божието царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух.“ – Римляни 14:17
„...защото е добре сърцето да се укрепва с благодат, а не с наредби за ястия, от които не са имали полза онези, които са се водили по тях.” - Евреи 13:9
„Ако сте умрели с Христос относно първоначалните учения на света, то защо, като че ли живеете в света, се подчинявате на постановления, като: „не се докосвай”, „не вкусвай”, „не пипай” (които всички се развалят от употреба) по човешки заповеди и учения?” - Колосяни 2:20-22

Относно поста Христос казва, че Неговите ученици също ще го практикуват, но трябва да отбележим, че както Той, така и апостолите са постели в случай на духовна необходимост или под Божието водителство. Такъв е примерът, който е даден на църквата от самите й основатели. Никъде в Новия завет няма да намерим наредба, нито пък да се натъкнем на пример за налагането на такъв пост, чието неспазване да носи толкова сериозно наказание като отлъчване от църквата.
Много от противоречията между новозаветното учение и възникналите по-късно в християнството традиции могат да се обяснят с драматичните промени на културноисторическата среда, в която се е развивала ранната църква.

Първоначално християнската църква е била съставена предимно от евреи, сред които имало и малък брой прозелити. Към края на I-ви век обаче положението коренно се променило. След разгрома на еврейското възстание през 70 г. сл. Хр. много от юдейските християнски общини се разпръснали и загубили своето влияние. По тази причина, както и заради бурния разтеж на църквата сред другите народи, в нея вече преобладавали и имали думата християните от езически произход. Така някои техни крайни аскетични разбирания, произхождащи от широкоразпространената и пуснала дълбоки корени в съзнанието им гръцка философия, постепенно навлизали и се налагали в църковния живот. В края на III и началото на IV в. тази все по-засилваща се тенденция към живот на пълен аскетизъм довела и до появата на отшелничеството и монашеството.

Необходимо е обаче да отбележим, че учението на Христос не изисква краен аскетизъм и такъв не е бил практикуван от първите християни. Навлязъл по-късно в църквата, този аскетизъм довел до налагането на задължително безбрачие за свещеннослужителите на Запад, а на Изток до някои крайни „подвизи”, като отшелничество, юродство, стълпничество, безмълвие, доброволен затвор и др. За всички християни били въведени задължителни дни и периоди на пост. Към първоначално определените се прибавяли все нови и нови, докато се стигнало до сегашното положение в някои църкви вярващите да бъдат задължени да постят през по-голямата част от годината (през около 200 от 365 дни).

Други важни събития през ранната църковна история също силно се отразили върху мисленето на християните и както ще видим повлияли на съставянето на т. нар. „апостолски правила”. Еврейското въстание, за което стана дума, и особено последвалото го от 132 - 135 г. довели до ескалация на нетърпимостта и омразата към юдеите в цялата Римска империя. По това време църквата също предприела курс на пълно разграничаване от еврейското общество, традиции и религия. Този процес довел до приемането на някои крайни мерки, които впоследствие допринесли за тежки гонения срещу евреите.

Правило 65

„Клирик или мирянин, който се моли в юдейска или еретическа синагога, да бъде низвергнат от свещен чин и отлъчен от църковно общение.”

Правило 70

„Епископ, презвитер, дякон или въобще броящ се в клира, който пости наедно с юдеи, празнува наедно с тях или приема техни празнични дарове като опресноци или нещо подобно, да бъде низвергнат, а мирянин да бъде отлъчен.”

Подобни са и правила 7-мо и 71-во.

Как ли биха реагирали на това първите апостоли, които всички до един са били евреи. Та нали най-ранната апостолска църква всеки ден се е събирала в еврейския храм - Деяния 2:46. Със сигурност там християните са се молели на същия Бог заедно с евреите нехристияни. Апостолите Петър и Йоан отиват в храма точно в часа на молитвата – Деяния 3:1.
Деяния 21:18-26 описва десетки хиляди евреи християни, които ревностно спазвали Мойсеевия закон. Заради тях и другите евреи ап. Павел се очистил и принесъл принос, според закона, за да разсее съмненията, че той бил учил юдеите, живеещи сред езичниците, да изоставят техните обряди. 

Апостол Павел говори за подхода си към евреите и ни учи как да ги спечелим за Христос: „За юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; за тези, които са под закон, станах като под закон (при все че самият аз не съм под закон), за да придобия тези, които са под закон.” - I Коринтяни 9:20. Този принцип, поучаван и практикуван от апостол Павел напълно отрича, дискриминиращите евреите псевдоапостолски правила. Апостолът предупреждава повярвалите от езичниците, че Бог не е отхвърлил Своя народ и винаги ще има специално отношение към него заради завета Си с праотец им Авраам - Римляни 11:25-29.

Друго правило, което се намира в пълна противоположност с убежденията и действията на апостол Павел и което ясно показва късния произход на тези наредби, е забраната свещенослужител да извършва друга работа освен духовната.

Правило 6

„Епископ, презвитер или дякон да не приема върху си мирски грижи; инак да бъде низвергнат.”

Такова правило би било много трудно изпълнимо през първите векове, когато местните църкви са били все още сравнително малки. Спазването на тази забрана и сега би затруднило християните в новооснованите църкви, които все още не биха могли да осигуряват издръжката на своя служител. Макар, че ап. Павел е поучавал принципа, проповедникът на благовестието да живее от благовестието, сам е решил да работи за своята прехрана и е давал това свое поведение за пример и на другите служители, епископи и презвитери – Деяния 20:17,34,35.

Какво ни остава да кажем в заключение? В случай, че „апостолските правила” бяха наистина апостолски, то самия Св. Павел трябваше да бъде първия низвергнат и отлъчен заради тяхното нарушаване! Твърде жалко е как ние християните лековерно допускаме предания със съмнителен произход или крайното мнение на някой духовник да ни объркват и дори да ни настройват помежду ни! От това положение можем да излезем, само ако поставим за основа на нашата вяра не друго, а самото учение на Нашия Господ Иисус Христос! В най-чистия му и неподправен вид то може да бъде намерено единствено в Свещеното писание! Бог се е погрижил то да бъде еднаквата и общовалидна основа за всички християнски изповедания, които иначе се различават според разнообразните си предания и традиции.

Пътят към така желаното единство е и път на завръщане към точно тази изначална и общовалидна основа на нашата вяра! Път, който се очаква да бъде извървян от всички ни!




                                                                                                                                  презвитер Николай Сомов





     Бележки:

(1) Приключваме темата за „Филиокве” с отговор на обвинението, че с тази добавка, направена на поместен събор неправомерно бил променен Символа на вярата, приет на Първия и Втория вселенски събори (325-381 г.) в Никея и Константинопол. Това обвинение би било наистина сериозно, ако не съществуваше един важен, но за съжаление малко известен исторически факт. Съборът в Костантинопол от 381 г., считан за Втори вселенски, в действителност не е бил проведен като вселенски, а като поместен за Източната църква! За неговото свикване римският папа Дамас I дори не е бил уведомен! За вселенски, обаче се счита само онзи събор, който е проведен с участието на делегати от цялата Църква (задължително с представители на Рим) и решенията му изразяват общата съборна позиция.

Заради отсъствието на нейни представители, както и заради категоричното й несъгласие с някои от решенията (прословутото 3-то правило), дълго време Западната църква не е признавала Константинополския събор за вселенски.  Същият бил признат за Втори вселенски събор, въпреки грубото нарушение на каноничното право, едва през 451 г. с решение на делегатите на Четвъртия вселенски събор. Каква връзка има всичко това с обвинението в неправомерна промяна на Символа на вярата? Съществена! Оказва се, че добавянето на текст към Символа на вярата, направено на поместния събор в Толедо (в случая с „Филиокве”), изобщо не е прецедент в църковната история. Както вече разбрахме самия Константинополски събор от 381 г. не е бил проведен като Вселенски, а като поместен. Въпреки това делегатите му са си позволили да допълнят и променят неправомерно Никейския символ на вярата, който бил приет на по-висшия по статут Първи вселенски събор от 325 г. 

Съществуват още подобни примери, които показват, че църковното право може да бъде много разтегливо понятие и в него са били допускани какви ли не изключения. По тази причина и решенията на Вселенските събори не могат да бъдат разглеждани като боговдъхновени. За красноречив пример може да послужи най-оспорваното и довело до безброй скандали решение на Втория вселенски събор - неговото 3-то правило. То въздигнало по чест и достойнство силно компрометираната Константинополска епископска катедра за втора след Рим, над достойнството на Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската. Решението било обосновано изцяло политически с преместването на столицата в Константинопол и изобщо не взимало под внимание факта, че точно тази епископска катедра била покрита с мрачна слава, заради твърде честото й изпадане във всевъзможни заблуди и ереси!

Градът, който бил избран за новата столица от император Константин набързо бил разширен и преустроен, за да изпълнява отговорните си функции, но в духовно отношение изобщо не можел да се сравнява със значимостта и приноса на утвърдените богословски средища - Александрия и Антиохия. Затова и техните патриарси дълго време не могли да преглътнат унизителното им пренебрегване и твърде често новопровъзгласеният Константинополски патриарх се натъквал на тяхната неприкрита съпротива. Третото правило довело до отслабване влиянието на Александрийската и Антиохийската катедри и в крайна сметка дало възможност на Византийския император, чрез силно зависимия столичен епископ, да придобие пълен контрол над цялата Източна църква. Така бил отворен пътя за грубото вмешателство в делата и живота на църквата от страна на светската власт, нещо толкова характерно за по-късната Византийска империя.

Съборът си поставил за цел и да избере новия Константинополски патриарх. Първоначално на тази длъжност делегатите избрали Св. Григорий Богослов. Оказало се обаче, че неговия избор бил в нарушение на 15-то правило на Първия вселенски събор. Създалото се напрежение между делегатите в крайна сметка принудило Св. Григорий да се оттегли.
Тогава съвсем прадоксално на тази най-висока в Източната църква длъжност, по предложение на император Теодосий I, съборът избрал... политическо лице – сенатора Нектарий, който на всичкото отгоре дори не бил и кръстен!
Само за миг си представете абсурда такова нещо да се случи в днешно време - некръстен депутат, без никакъв богослужебен и пастирски опит, да бъде избран за патриарх на Българската православна църква!

Сравнението не е съвсем сполучливо, защото сенаторът Нектарий е заел длъжността на Константинополски патриарх, която по силата на приетото от същия събор 3-то правило, станала най-високопоставената позиция в цялата Източна църква. Можем да бъдем сигурни, че ако този събор е бил свикан като Втори вселенски и на него са присъствали представителите на Западната църква, до такива решения е нямало как да се стигне. Съвсем основателно възниква подозрението, че нарочно, за да бъде прокарано точно това политически обосновано и впоследствие най-оспорвано 3-то правило, съборът в Константинопол бил свикан като поместен, а не като Вселенски. Само при нарочно подсигуреното отсъствие на делегати от Рим и оскъдното представителство на Александрия и Антиохия е можело да бъде наложено такова политическо решение. Този хитър, но несправедлив ход за дълго хвърлил тежка сянка на съмнение над някои от решенията на Константинополския събор от 381 г. Същият влязъл в историята като единствения между Вселенските събори, на който не е била представена и зачетена позицията на цялата Християнска църква. 

(2) Юридически погледнато „Филиокве” не променя текста на Никейския символ на вярата, приет на Първия вселенски събор през 325 г., а внася уточнение в допълнението, направено от Константинополския събор. Последният бил проведен като поместен за Източната църква през 381 г. и не се ползвал със статута на вселенски събор, чак до 451 г. Така събора в Толедо, който изготвил „Филиокве”, не нарушава изричната забрана за промяна на Никейския символ, издадена от делегатите на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г. (правило 7). По онова време всеобщоприет бил само текста на вероопределението от Никея и за това издадената забрана за промяна изрично се отнася само за него. Тя не защитавала от промени допълнението, направено на проведения през 381 г. Константинополски събор.