Никео-цариградски символ на вярата (325-381г.)

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.
И в един Господ Иисус Христос, Синa Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало;
Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария, и стана човек;
И бе разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда и бе погребан;
И възкръсна в третия ден, според Писанията;
И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца;
И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
В една света, вселенска и апостолска Църква.
Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
Чакам възкресението на мъртвите;
И живот в бъдещия век! Амин!

Относно съвременното състояние на „едната, света, вселенска и апостолска Църква”
Ние вярваме, че въпреки настъпилото разделение на Християнството в исторически план, довело до обособяването на източното православие, римокатолицизма и протестантството, за Бог Църквата си остава една. Съвременната християнска църква се състои от всички новородени вярващи, приели Иисус Христос за техен Господ и Спасител, независимо от това към коя от трите й разновидности принадлежат. Можем да разберем тази важна истина с помощта на един твърде показателен библейски пример. Това е случилото се с Божия народ във времето на Стария завет.

През IX век пр. Хр., след управлението на цар Соломон, самият Бог разделил народа Си в две царства. Това било временно наказание за отстъпничеството и драстичното нарушаване на Неговия закон допуснато в края на соломоновото царуване. Така се появили две държави населявани от един народ: северното царство Израел със столица - Самария и южното Юда със столица - Йерусалим. И двете, обаче въпреки разделението, оставали наследници и участници в завета, който Бог сключил с техните праотци. В продължение на около 250 години, докато съществували така, различията между тях ставали все по-големи.

Вместо, чрез покаяние и завръщане към Бога да възстановят своето единство, те изпадали в чести конфликти, междуособици и дори братоубийствени войни. В резултат и върху двете страни дошло още по-тежко наказание – вековно робство и изгнание в чужда земя. Най-важната поука за нас от този тежък период в еврейската история се състои в огромната разлика, която намираме, разглеждайки отношенията между Юда и Израел, от една страна, и на Бог към тях, от друга. Докато на човешко ниво, между двете държави се подклаждала силна вражда, докато те се анатемосвали и отхвърляли взаимно, самият Бог докрай проявявал бащинско отношение към тях.

Въпреки съществуващото разделение, въпреки изпадането им в различни грехове, по силата на своя завет, Той продължавал да ги счита за свой народ и им давал многократни възможности да се поправят.
„Защото нито Израел, нито Юда е изоставен от своя Бог, от Господа на Силите, ако и да е пълна земята им с беззаконие против святия Израелев” Йеремия 51:5.
За голямо съжаление действителността в съвременната църква не е по-различна от изложената ситуация. Както е писано „Нищо ново под слънцето” Еклесиаст 1: 9. Същото разделение, същото противопоставяне сред Божиите хора се повтаря отново и отново.

Дори в някои среди отстояването на надменните твърдения от рода на: „Само ние сме истинската църква, само ние сме правите, извън нас няма спасение” се е превърнало в мерило за духовност. И отново в пълна противоположност на това взаимно отхвърляне е отношението на Господ, който приема всички истински християни от източноправославната, римокатолическата и протестантската църква за свой народ, за свои деца! Остава ни да се запитаме: А кога ще се приемем ние? Крайно време е да осъзнаем, че въпреки съществуващото разделение на човешко ниво, ние християните от различните конфесии, изповядващи Никейския символ на вярата, имаме духовно единство!

Бог е нашият небесен Отец. От това следва, че когато се отричаме и онеправдаваме едни други, самите ние, Му причиняваме силно разочарование и болка! Да не говорим за това, колко е отслабнало нашето християнско свидетелство пред света. В случай, че продължим по този начин, съществува реалната опасност изцяло да изгубим позициите си на морален коректив за обществото. Изрично, обаче сме предупредени какво очаква солта, ако тя обезсолее. „...тя вече за нищо не става, освен да се изхвърли навън и да се тъпче от хората.” Матей 5: 13 Едно нещо е сигурно. Отдавна е време да се сложи край на всичко това! Ако поколенията преди нас не са успели, нека го направим ние!