ЕВОЛЮЦИОНИЗМЪТ В КРИЗА

от Бен Хобринк, д-р на биологическите и математическите науки


Въпроси без отговор

Когато през 1969 г. американците кацнаха за първи път на Луната, учените направиха едно изумително откритие: на Луната има само един сантиметър прах. Те бяха изчислили, че от Космоса върху Луната пада годишно повече от един милион тона космически прах и че за 5 милиарда години (възрастта на Луната) е бил натрупан слой прах с дебелина няколко метра. Като предпазна мярка към краката на космическия кораб са били монтирани големи, плоски чинии, за да не потъне корабът дълбоко в праха. Но колко голяма е била изненадата им, когато установили, че слоят прах не бил десетки метри, а само един сантиметър. Следващата голяма изненада дойде в резултат на редицата измервания, които американските астронавти бяха направили на Луната. Учените винаги са твърдели, че Луната е едно студено, „мъртво” тяло, с твърда сърцевина. Тъй като Луната е много по-малка от Земята, тя изстивала много по-бързо по време на 5-милиардно годишното си съществуване. Но за тяхно учудване се оказало, че Луната е с течна сърцевина и не е изстинала толкова, колкото учените бяха предсказали в хипотезите си. С други думи, Луната въобще не е толкова стара. Всъщност, за какво става въпрос? Това само няколко досадни грешки на учените ли са или теорията за възрастта и произхода на Луната е изцяло истински провал?

Според съвременната наука, изхождайки от теорията на еволюцията, Земята и Луната са възникнали преди 5 милиарда години от един и същ „първичен материал”. По-късно животът на Земята възникнал по чисто съвпадение и се развил посредством естествени процеси от едноклетъчните до милионите различни видове растения и животни, които познаваме днес. Ето това се нарича „теория на еволюцията”. В гимназията и университета учим, че теорията на еволюцията е единственото научно обяснение за произхода на живота. Да се повярва в теорията на еволюцията, общо взето, не бе особено трудно. Но проблемите започнаха тогава, когато се опитах да вместя някои реалности от живота в рамките на тази теория. Как е могъл да възникне на Земята по чисто съвпадение такъв съвършен, почти свръхестествен орган като окото? А окото на една малка рибка, която плува на повърхността на водата, т. нар. Анаблепс, е напълно необяснимо. Рибката Анаблепс има по две лещи във всяка очна ябълка, една, за да вижда под водата и една, за да вижда над водата. А какво да кажем за пауна? Възможно ли е нещо подобно да възникне случайно? Ако не обръщах внимание на всички тези и други аналогични подробности и проблеми, щях да повярвам в теорията на еволюцията, но винаги оставаха три открити въпроса, които ме занимаваха непрекъснато и на които никой нямаше задоволителен отговор:

1. Как е възникнала материята?
2. Как е възникнал животът?
3. Как е възникнал човешкият дух (самосъзнанието)?

При обстойно изследване на природата се сблъскваме с все повече и повече въпроси и проблеми. Съществуват хиляди факти, напълно противоречащи на теорията на еволюцията: вкаменелости на дървета, които пресичат във вертикална посока цели 10 пласта въглища, примитивни неандерталци, които са имали повече мозък от нас, 70 тона кости на динозаври, намиращи се в масов гроб на височина 4000 метра над морското равнище, стотици видове растения и животни от различни геологични ери намиращи се заедно в масов гроб, миди и вкаменелости на морски животни на най-високите върхове на Хималаите и т.н., и т.н. Ще се опитам да разгледам тези явления отблизо, но първо трябва да определим какво е наука и какво вяра. Това е необходимо, тъй като вярата в сътворението на света от един Бог Творец е често пъти пренебрежително отхвърляна като ненаучна, докато вярата в теорията на еволюцията се приема като напълно научна.

Наука или вяра?

Естествените науки (като биология и физика) изучават функцията и валидността на природните закони. Те не са в състояние да кажат каквото и да било за произхода на тези закони. Когато говорим за уникални събития в природата като произхода и края на живота, неминуемо излизаме от областта на науката и навлизаме в областта на философията или религията, т.е. в сферата на вярата.
В естествената наука съществуват две условия за доказателство, а именно, че резултатите от анализа могат да бъдат наблюдавани и че анализът може да бъде повторен.

Никой обаче не може да повтори сътворението на Земята и то никога не е било наблюдавано от когото и да било. Това означава, че и двете доктрини – тази за случайното и постепенно развитие (еволюционизъм), така и тази за специалното сътворение (креационизъм – светът сътворен от Бог) преминават неминуемо в сферата на вярата. Нито едната, нито другата може да докаже нещо. Както еволюционистът, така и креационистът се опитват да намират факти в подкрепа на теориите си. Най-добрата, т.е. най-издържаната теория в науката е онази, на която отговарят множеството факти или тази, която най-точно ги интерпретира/ предсказва в хипотезите си. Фактите, които наблюдаваме в естествените науки, съответстват много повече на един модел на интелигентно сътворение, отколкото на теорията на еволюцията. Именно тук имат трудности мнозинството еволюционисти, така щото откривайки очевидни индикации за наличието на Творец, но не решавайки се да преосмислят проблемните места в теорията на еволюцията, те създават един компромисен и удобен за себе си модел - теизма. Мнозинството учени еволюционисти днес са теисти – приемат, че има Бог Творец, но Той е работил и работи чрез еволюцията на Дарвин и последователите му.

Доказателства за еволюция в съвременния свят?

Отклонения – адаптации и кръстоски

Откакто човек съществува, се е опитвал да обясни произхода на живота, без да се има предвид Бог. Съвременната доктрина за постепенно развитие (еволюция) е възникнала едва през миналия век. Началото й е поставено с пътешествието на недипломиралия се британски духовник семинарист Чарлз Дарвин с кораба „Бийгъл” около света 1831-1835 г. По време на това пътешествие Дарвин проповядва с Библия в ръка твърде несполучливо сред моряците. При пътуването си той посещава и прочутите острови Галапагос в Тихия океан. След редица наблюдения на фауната и флората на островите, Дарвин има идея - видовете не са неизменяеми, както считали биолозите по негово време, а съществуват отклонения в самите видове. Въз основа на това наблюдение за разновидности и изменчивости във вида – само по себе си правилно – Дарвин извежда идеята, че всеки вид задължително произхожда от друга, по-примитивна форма.

Дарвин вижда отклонения в рамките на определена група растения или животни – т.е. микореволюция или вътрешновидова еволюция – но извежда изводи и прави теоретична постановка за цялостна, междувидова, т.е. макроеволюция.
Едно подобно допускане е твърде необмислено. По простата причина, че макроеволюция не се наблюдава. Точно обратното, отклонението в рамките на даден вид (микроеволюция) е възможно само поради отличителни белези, които са присъствали винаги в генетичната система на вида. Под генетична система се има предвид информацията на строежа на растението или животното в хромозомите на клетките на даден жив организъм – информацията за цвета (напр. на кожата), формата (напр. на носа) или структурата (напр. на костната система на крайниците).

Тези отклонения могат да се реализират само вътрешновидово, но не и междувидово. Тези отклонения действат само в определени, очертани, граници. При малки, изолирани групи, населяващи дадена област (на острови и др. малки ареали) или при опитите с изкуствено размножаване, даден вид може да се промени за много кратко време, но винаги в ясно очертани граници, извън които не е възможно по-нататъшно изменение. Производителите на рози могат да култивират стотици разновидности на рози, но розата си остава роза. Конят с всичките му раси в микроеволюционното вътрешновидово развитие си остава кон и гълъбът със сигурност при всеки опит на селекция не се превръща в гарга.
Различните групи растения и животни са разделени междувидово с непреодолими бариери.

Според креационистите (привържениците на теорията на сътворението, т.е., че светът е създаден от Бога) тези бариери съвпадат категорично със записа на Битие за създаването на растенията и животните, всяко „по свой род”. На стар еврейски словосъчетанието означава и „свързан с”. С други думи, според тези учени, Бог е създал брой определени групи, в рамките на които растенията или животните са ясно свързани едни с други. В границите на тези групи са възможни много отклонения, като отделните индивиди могат лесно да се кръстосват едни с други. Тези групи сродни растения и животни можем да наречем основни видове. Обикновено основният вид отговаря на това, което биолозите наричат „род” или „семейство”. Основният вид куче например включва повече от 200 породи кучета от пекинеза до Големия Дейн, но също така и вълка, чакала, кучето Динго и койота.

Разновидностите в един основен вид могат да бъдат толкова големи, т.е. да се движат в толкова широки вътрешновидови граници, че животните не биха могли да се разпознаят помежду си като представители на една и съща видова група. Във физиката им могат да се получат толкова големи изменения, че дори и вътрешновидово да нямат възможност повече да се съвокупляват и да дават потомство например Големият Дейн и пекинезът. Не става въпрос, дали животните си приличат много едно с друго, а дали генетичните им системи съответстват. С други думи казано, дали поколението им е фертилно.

Животни от различни основни видове не могат да имат фертилно поколение, тъй като генетичните им системи не съответстват една на друга. По тази причина един основен вид никога не може да има връзка с друг, или пък постепенно да се изменя в друг основен вид. Когато се правят опити да се кръстосат животни от различни видове, то или опитът не успява, или поколението е ялово. Добре известен пример за това е мулето – кръстоска между кон и магаре. Това животно е отглеждано от векове заради силата и издръжливостта му, но то не може да има поколение. Резултатът от кръстосването на овца и коза – „овоза”, е много интересен – резултатът е смесица от характерните белези както на овцата, така и на козата, но тази кръстоска е също безплодна. Същото се отнася за поколението на кръстоска между лъв и тигър, но и между плъх и мишка.

Забележително е, че такива аналогични строги генетични бариери стоят дори между сродни видове. С постепенното развитие (еволюцията) различните видове биха могли повече или по-малко да преминат един в друг, а добре премисленото експериментиране би могло лесно да свали бариерите между основните видове.
Удивителен пример за разновидност в рамките на основен вид представлява нощната английска пеперуда (biston betularia). От този вид съществуват две разновидности: светла и тъмна. При нормални условия преобладаваща е светлата. На бледия фон на брезовите дръвчета тази пеперуда е добре камуфлирана и поради това става по-рядко плячка на птиците. В области с голямо замърсяване на въздуха дърветата посивяват и светлата пеперуда става лесна плячка. В такива области тъмната има по-голям шанс за оцеляване и може лесно да се развъжда. Това е и причината, поради която в някои индустриални райони тъмната разновидност на нощната пеперуда представлява около 98%. Така че от това, което Дарвин нарича „борба за съществуване”, виждаме, че видовете с най-голям шанс за оцеляване са адаптирани към тяхната собствена среда (оцеляване на най-добрия вид). По този начин природата осигурява естествения подбор: слабите или по-малко адаптиралите се видове измират, а по-силните, по-добре адаптиралите се, имат по-добри възможности за оцеляване. Според еволюционистите, случаят с нощната пеперуда е „един от най-изумителните примери за еволюция, който някога е бил наблюдаван” – или както казва добре известният еволюционист Дж. Хъксли: „Това е еволюция пред очите ни.”

В случая желанието е баща на мисълта. Някой иска да види еволюцията, така че... я вижда! Но какви са фактите?
Първо и двата варианта пеперуди в един вид вече са съществували.
Второ, нов генетичен материал не се образува.
Трето, отклонението е в рамките на основния вид.
Четвърто, естественият подбор не създава нови видове, но осигурява адаптирането на даден вид към променящата се околна среда.

Мутация

Промяна в основния вид е възможна чрез настъпване на мутации. Те представляват структурни промени в генетичния материал на поколението. Съществуват такива мутации на насекоми, например, които изведнъж правят поколението устойчиво на отрова. Далтонизмът и хемофилията при човека са възникнали също чрез мутация. Еволюционистите поддържат теорията, че мутациите представляват важно доказателство за еволюцията (подобряването). Но вярно е точно обратното: опитите доказват, че 99% от мутациите са вредни и 1 % пасивни.

Но нов генетичен материал не се създава: мутации възникват само въз основа на съществуващ материал, както при кръстосването. В най-добрия случай мутация възниква посредством прекомбиниране на съществуващия генетичен материал, но най-вече посредством разрушаване на генетичния материал. Това може да стане в резултат на космически, рентгенови или ултравиолетови лъчи, както и под въздействието на химикали.
Организъм, чийто генетичен материал е отчасти разрушен, обикновено не може да оцелее или да се размножава като другите организми от същия вид. Оказва се, че промененото поколение е обикновено много по-слабо, отколкото първоначалния вид (например, чистата порода младо поколение, което веднага би измряло при естествени условия). Колкото по-голяма е мутацията, толкова по-голяма е вероятността организмът да умре.

В биологията обикновено се обръща особено внимание на плодовата муха drosophila. Възможностите за развъждането на безброй породи и изкуствени видове от тази муха се цитира като доказателство за еволюцията. Но и тук се оказва също, че всички мутации са просто прекомбинации или разрушаване на съществуващия материал. Крилата се деформират или изчезват, няма пигментация, крайниците закърняват и т.н. Външният вид може да се измени поради това, че отсъствуват особени характерни черти, но нов генетичен материал не се създава, а това е най-важното за теорията на еволюцията. Между другото, различията между видовете плодови мухи са толкова незначителни, че един от прочутите изследователи в тази област, еволюционистът проф. Р. Голдсмит във връзка с явлението казва: „Дори и да можем да комбинираме повече от хиляда разновидности в един вид, то и тогава въобще не се получава нов вид, така както това става в природата.” Той също подчертава: „Все пак няма да е лошо да помним, че никой не е успял да създаде нов вид.”

Естествен подбор?

В определени рамки даден вид може да се адаптира към различна околна среда, но в природата никога не се получават нови видове. Адаптации, които водят до най-добрата форма на човка или цвят, е нещо съвсем различно, от формирането на цяла човка, око, сърце, бъбрек, пера или мозък. А теорията на еволюцията като цяло се базира на презумпцията, че посредством мутации възникват нови видове, които са по-добре адаптирани към околната среда от техните предшественици. В общи линии това изглежда толкова просто и логично, но виждаме, че цялата природа изобилства от разнообразна смесица от видове, които по никакъв начин не са идеално адаптирани към околната среда, нито имат най-добрия начин за храносмилане или възпроизвеждане.

Ще споменем само няколко примера:

Европейската змиорка (Anguilla anguilla) обитава пресните води на реки, канали и вирове. Към края на живота си тя отива чак до Саргасово море, близо до Централна Америка, едно пътешествие от 3600 км, за да умре там. През това осеммесечно пътуване тя не яде нищо и пристига в Саргасово море, само за да хвърли хайвера си и да умре. Подтикът за миграция е толкова силен, че ако се налага, змиорката ще се влачи и през суша, за да достигне река, която да я отведе към морето. Каква е ползата от това опасно пътешествие? Как всички змиорки знаят пътя до Централна Америка? Дали тази привичка на змиорката е резултат на естествения подбор - или това е най-добрият начин на възпроизводство?

Растенията, хранещи се с насекоми, например росянката (Drosera), имат много специализирани органи за приемане на храна, като всичките би трябвало да са възникнали едновременно, иначе храносмилателната й система не би могла да функционира. Едно абсолютно съвпадение би било едновременно да се стигне до развитието на следните механизми: механизъм за производство на вещество за привличане на насекомото, механизъм за усещане близостта на насекомото, механизъм за залавянето на насекомото и механизъм за смилането му. Това ли е най-подходящият механизъм за набавяне на храна при положение, че останалите растения могат и без него?

Метаморфозата между яйцето и възрастната форма, например на пеперудите, бръмбарите, пчелите и мравките, представлява един озадачаващ, твърде сложен и труден процес. По време на процеса на образуването на какавидата буквално всички органи на лаврата се разтварят и от този бульон се появява един нов организъм. Това никога не би могло да стане по съвпадение – механизмът от самото начало трябва да бъде абсолютно точен, в противен случай възрастната форма не може да се появи, а какво остава за следващото поколение.

В процеса на еволюционното си развитие кравата е развила 4 стомаха, за да се адаптира по-добре към вегетарианската си диета, твърди теорията. Но как тогава конят, който е също вегетарианец и със сравнително същите размери като на кравата, може да се справи с един стомах?
Пеперудите пък в процеса на еволюцията били развили защитното си оцветяване за предпазване от хищниците. Обикновената зелева пеперуда (pieris brassicae) обаче, с белите си крила е една от най-силно отличаващите се пеперуди. Всеки хищник може да я забележи и въпреки това тя е една от най-широко разпространените в Европа.

Да допуснем, че наистина възникват нови видове поради това, че всяко следващо поколение се адаптира по-добре към околната среда от предишното. Как тогава са възникнали такива птици като пауна или райската птица? От една страна, опашките им са толкова красиви и създадени с изумителна математическа прецизност, така че никога не биха могли да възникнат случайно. От друга страна обаче, перата на опашките им пречат до такава степен, че се превръщат в недостатък в борбата им за оцеляване. Може би ще кажете: „Тези опашки са такива, за да впечатляват и привличат женската.” Добре, а как тогава градското врабче с обикновеното си кафяво тяло привлича женската? Как пингвинът, водната кокошка и гъсокът си намират партньорка, дори когато при тях трудно може да се различи мъжкият от женската? Знае се, че гъските и пингвините дори сами не се разпознават, а в продължение на години и те, и две водни кокошки могат да живеят моногамно като двойка.

Родство

Твърди се, че животът е възникнал от прост, едноклетъчен организъм. Посредством случайни мутации следващите поколения еволюирали във все по-сложни и по-високо развити форми. След няколко етапа се появили рибите, по-късно земноводните, влечугите, бозайниците и накрая човекът. Според теорията на еволюцията всички растения и животни са повече или по-малко в родство едни с други, като се върви от примитивните организми към по-сложните съвременни растения и животни. Това дали цялостната теория на еволюцията е валидна или не, зависи от отговора на въпроса, дали действително организмите се намират „в родство” помежду си - и дали наистина е имало примитивни прародители или не.

Рибата или жабата могат да „изглеждат” примитивни, но всъщност така ли е? Те са по-малки и структурата им е различна от тази на бозайниците, но това не означава, че те са примитивни в смисъл, че са предшественици, които ще продължават да се развиват или да се адаптират още по-адекватно към околната среда. През последните години в тази област молекулярната биология направи интересни открития. От многото примери ще разгледаме два: цитохром С и хомологични органи.

Първо ще дадем кратко описание на протеините. Протеините представляват най-важните молекули, от които се състоят растенията и животните – например мускулите, очите, мозъка, а също така червата и кръвта. Тези протеинови молекули са построени от по-малки частици - аминокиселините. В природата има двадесет различни вида аминокиселини, които са свързани една с друга в дълга, нагъната верига и заедно образуват протеиновата молекула. Можем да я сравним със страница с букви. Страницата може да съдържа 500 или 2000 букви, но между тях има само 30 различни (т.е от А до Я). По същия начин една протеинова молекула може да съдържа десетки или хиляди аминокиселини, но само от 20 различни вида.

Цитохром С

Протеинът, необходим за дишането, се нарича цитохром С. Той се намира в клетките на всички растения и животни. Цитохром С се състои приблизително от 100 аминокиселини, като учените знаят с точност колко често и на кое място се намира всеки вид аминокиселина. Оказва се, че при различните групи животни разликата в подреждането на аминокиселините е съвсем минимална. Така например, ако сравним цитохром С на коня и на кучето (два бозайника), разликата в подреждането на аминокиселините е само 6 %. Същата тази разлика между коня и костенурката (две гръбначни животни) е 11 %, а тази между коня и плодната муха (две животни) е 22 %. Така че, разликата между аминокиселините в молекулите на цитохром С нараства с увеличаване разликата между отделните групи животни. Но тук възниква един интересен момент. Когато сравняваме цитохром С на примитивните бактерии с други организми, установяваме следните разлики:

На бактерия с човек или бозайник (маймуна, кон, заек) 65 %

На бактерия с птица (гълъб, пиле, пингвин) 65 %

На бактерия с влечуго (костенурка, змия) 65%

На бактерия с различни видове риби 65%

На бактерия с различни растения 65%

Всички тези отклонения са с една и съща стойност. С други думи, разстоянието между бактерията и всички други организми е едно и също. Въпреки всичките огромни, фантастични разлики между многоклетъчните организми, няма нито един вид, който да послужи като преходна форма от бактерията към многоклетъчното. Не може да се каже, дали рибата или жабата е по-близо до бактерията, отколкото до бозайника и за това е по-примитивна. Заключението е, че еволюция през риби, земноводни и влечуги, т.е. възходяща линия на развитие от примитивни към по-сложни форми не съществува.

Нека да илюстрираме това с още един пример. Когато сравняваме различни земни гръбначни като земноводните, влечугите, птиците, двуутробните и бозайниците, с неземните гръбначни като рибите, то всички други групи отстоят на еднакво разстояние:

На риба (шаран) със земноводно (голяма жаба) 13 %

На риба (шаран) с влечуго (костенурка) 13 %

На риба (шаран) с птица (кокошка) 13 %

На риба (шаран) с двуутробно (кенгору) 13 %

На риба (шаран) с бозайник (заек, кон) 13 %

Същото се отнася и до разликите между бозайниците и небозайниците, като влечугите. Всички бозайници еднакво отстоят от всички влечуги. Между влечуги и бозайници няма преходни форми. Това се отнася и до подгрупите в групата бозайници и т.н.

Трябва да се отбележи, че според еволюционистите, групата на „примитивните” риби с бял дроб през последните 350 милиона години не е претърпяла никаква еволюция, докато останалите животни са еволюирали. И въпреки това рибите с бял дроб отстоят на същото разстояние от всички останали групи, както всички „съвременни” риби. Интересно е също и това, че в еволюцията на видовете особено важна е и скоростта на размножаване, тъй като мутации може да има само тогава, когато те са онаследени от новото поколение. Колкото повече поколения има, толкова по-бързо един вид може да се промени. Но въпреки че мишката се размножава около сто пъти по-бързо от слона, то и двете животни отстоят на еднакво разстояние от всеки небозайник.

Заключението е, че отстоянието между всички членове на една група до всички членове на друга група е винаги аналогично, почти едно и също. Невероятно, но факт е, че преходна форма никъде не е открита. Всички групи растения и животни съществуват успоредно една на друга. Няма нито една, която би могла да бъде предшественик на друга. В природата не съществуват примитивни прародители, те са само в съзнанието на учените еволюционисти като абстракции и са предмет на дискусии сякаш действително ги има.

Не съществува родство между растения и животни чрез общ прародител. Това се установява не само чрез състава на цитохром С, но и чрез състава на всички протеини, които се намират в клетките или в кръвта на организмите. Структурата на протеиновите молекули в различните растения и животни наистина може да е относително близка, но при по-задълбоченото им изследване става ясно, че те не са никакво доказателство за наличие на еволюция. Точно обратното, те говорят за създадени отделни групи и видове, без преходни форми помежду им.

Хомологични органи

При различните групи животни има органи, които са построени по един и същ начин. Такива органи наричаме хомологични. Пример за хомологични органи представляват предните крайници на всички земни гръбначни животни. Те имат рамена, лъчева и лакътна кост, еднаква структура и брой пръсти. От рамото до китката човешката ръка наподобява предната перка на кита, крилото на птицата или прилепа, предния крайник на костенурката и т.н. Според еволюционистите, подобна прилика в структурата е доказателство, че тези животни са произлезли от общ прародител.

Тази идея е една от опорите на еволюционната теория до ден днешен. На пръв поглед наличието на хомологични органи може да изглежда като доказателство за еволюцията, но задълбоченото му изследване доказва обратното.

Първо, структурата на предните крайници на всички земни гръбначни животни наистина е една и съща, но при много от видовете те са се развили от различни ембрионални клетки и от различен генетичен материал. Ако земните гръбначни животни се бяха развили от един общ прародител, то тогава развитието на предните крайници трябваше да бъде от едни и същи клетки и от един и същ генетичен материал.

Второ, задните крайници на всички земни гръбначни животни поразително приличат на предните както по структура, така и в ембрионалното си развитие. Но никой не би могъл да твърди, че задните крака произлизат от предните или от същите ембрионални клетки. Според еволюционистите, те са възникнали независимо, чрез случайна мутация. Как е възможно възникването на абсолютно една и съща структура два пъти от напълно различни гени и различни ембрионални клетки по чисто съвпадение? Задните и предните крайници произхождат от различни части на съответния зародиш, имат различна функция за всеки отделен организъм и са построени по различен начин, но – имат еднаква структура.

Обяснението на това развитие представлява двойно предизвикателство за еволюционната биология, с оглед случайното натрупване на незначителни мутации.
Могат да се дадат още много примери. Например, бъбрекът или храносмилателният канал на гръбначните, които имат същата структура и функция при всички гръбначни, но произхождат при много видове от различни генетични материали и различни ембрионални клетки.Хомологията или подобието не доказват родство или еволюция.

Какво да кажем за окото на сепията, което наподобява много човешкото. Човекът от сепията ли е произлязъл? Птицечовката има човка на патица и опашка на бобър. Тя преходна форма на патицата ли е или на бобъра, или преходна форма между патицата и бобъра? Хомологичните органи не говорят за родство, а по скоро за наличието на интелигентен замисъл и дизайнер, който е използавал модел и план за направата на определени части на растения и животни по аналогичен начин, според функциите им. Предните крайници, например, са построени по същия начин, тъй като при всички земни гръбначни те трябва да бъдат много подвижни и много силни.

Дарвин е абсолютно прав, като отрича твърденията на учените негови съвременници за устойчивата непроменяемост на видовете: отклонение съществува действително - но в рамките на вида. Това обаче не означава, че има макроеволюция. Моделът на дарвинизма изисква да повярват в него, което условие само по себе си го дискредитира.
Фактите са следните: Между основните видове съществуват ясни и непреодолими бариери. В рамките на основния тип отклонението може да бъде изключително голямо. При адаптиране, кръстосване и мутации се използва съществуващият материал, а не се образува нов.

Генетичният материал, който е на разположение, е в идеална форма. При получаването на многото мутации (необходими за еволюцията), видът винаги се изражда, дегенерира. Естественият подбор не води до устойчиви видове, а ограничава дегенерирането чрез елиминиране на по-слабия или по-малко приспособилия се вид. По този начин той си осигурява и адаптирането на даден вид към промяна в околната среда и към различен климат. Природата изобилства от видове с най-невероятно поведение, външност и механизми за хранене и възпроизвеждане. Това е в пълно противоречие с идеите за естествения подбор и борбата за съществуване.

Повечето хомологични органи в тесния смисъл на думата не са хомологични въобще и за това не могат да бъдат никакво доказателство за еволюция. Много често органите са построени по един и същ начин, защото трябва да отговарят на определени условия, например движението и силата. Примитивните прародители не съществуват в този вид, в който ги предвижда моделът на еволюцията– възходяща линия на еволюция не може да се намери нито в природата, нито при който и да е експеримент, нито в молекулярната биология. Всички групи растения и животни съществуват успоредно едни с други.
В съвременния свят не може да се намери дори едно единствено доказателство за еволюция. Всички наблюдения и експерименти са в полза на теорията за сътворението на света.

Превод: Ваня Димитрова

Използва се с разрешение.
Източник: Електронно списание Аргументи  www.argumenti.net