Библия - състои се от две части: Стар и Нов завет.  Написана е в периода ХV в. пр. Хр. -  І в. сл. Хр.
 1. Уникалната пророческа същност на Библията
  В нея се съдържат около 1000 пророчества, чието точно изпълнение историята потвърждава. 
  Над 600 от тях разкриват съдбата и бъдещето на древни империи, държави и градове, както и много събития, изпълняващи се в нашето съвремие.
  Свръхестественото точно предсказване на бъдещето е избрано от Създателя, за да изяви неограничените Му възможности, да покаже, че Той контролира хода на човешката история и да послужи като доказателство за Божествения произход на Неговото послание. 
  Ето един показателен цитат: “Помнете предишните неща от древността, защото Аз съм Бог и няма друг, и няма подобен на Мен, който от началото изявявам края и от древните времена нестаналите още неща. И казвам намерението Ми ще се изпълни и ще извърша всичко, което Ми е угодно.” Исая 46:9,10
  Пророческата същност е главно свързващо звено между Стария и Новия завет. Всичко случило се в Новия завет вече е било предсказано в Стария. 
  Повече от 300 пророчества се отнасят за личността и мисията на Иисус Христос. Техният брой е толкова голям заради огромното значение, което тази мисия има за съдбата на човечеството. Спасителят не трябва да бъде объркан с никой друг човек.
  Многобройните, точно изпълнени в неговата личност пророчества, представляват паспорта, легитимиращ Спасителя, на когото хората трябва да  поверят живота си.*
 2. Друго свръхестествено знание, се намира в една от най-старите книги на Библията. То се отнася до състоянието на нашата планета.
  В книгата Йов 37:12 / 26:7 е записано твърдението, че Земята е кълбо и не е окачена на нищо. Това свръхестествено за времето си знание е друго доказателство, потвърждаващо божествения произход на Свещенното писание. 
 

 Основата на християнското учение е любовта.  Любов към Бога и любов към всички хора, включително и към неприятелски настроените.
  Относно Бог, Библията ни разкрива, че Той е Един, но естеството Му включва три лица - Отец, Син и Светия Дух.
  Oще в Стария Завет пророчествата за обещания Месия ясно предупреждават за Неговия уникален произход: "Защото ни се роди Дете, Син ни се даде...и името Му ще бъде: Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечносттa, Княз на мира." Исая 9:6 
  "А ти Витлеем Ефратов...от тебе ще произлезе за Мен Един...,Чийто произход е от начало, от вечността." Михей 5:2   
  Евангелието ни представя изпълнението на тези пророчества: "В начало беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога...И Словото стана плът и живя между нас и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца..."  Йоан 1:1,2,14
  Според стандартите на Създателя всички хора, вследствие на грехопадението, са грешници и се нуждаят от Неговата милост и прошка. Най-висшият акт на Божията любов се проява, за да снабди най-важната човешка нужда, нуждата от опрощение и възстановяване на изгубените взаимоотношения с Бога. Това е извършено  благодарение посредничеството на второто лице на Божеството, Божието Слово, въплътено в личността на Иисус Христос. Хората приели това опрощение са длъжни също да простят на другите и да живеят според златното правило на Християнството – “Както желаете хората да постъпват с вас, така и вие постъпвайте с тях”. Християнството ни дава възможността да се радваме на най-близки взаимоотношения с нашия Създател, които възпроизвеждат в нас праведен живот. Това става, чрез третото лице на Триединния Бог, Светия Дух, който идва да обитава и живее в хората приели Иисус Христос за техен Спасител и Господ.
  "Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?"  I Коринтяни 3:16
Библията ни представя Светия Дух, като Божествена личност, притежаваща разум, воля и чувства, а не просто като някаква сила. 

 След грехопадението на Адам и Ева човечеството изпада в своята най-голяма трагедия - разрушените взаимоотношения с Бога. Заради падналото си естество хората не могат да излязат сами от това състояние. И тук на помощ идва Самият Създател!
  Смисълът на свръхестественото раждане на Иисус Христос от девицата Мария е този: част от Самия Творец – Неговото Слово да се въплъти в човешка личност и да живее в нашия свят. Йоан 1: 1,14 Чрез съвършения Си праведен живот Иисус става Спасителя – представителя на човечеството, който на кръста доброволно прие  греховете и наказанието на хората върху Себе Си. В замяна Той дарява Своята праведност на всички, които го приемат за свой Господ и Спасител. Така извършената вътрешна духовна промяна в покаялия се човек възстановява връзката му със Създателя и дава сила за водене на праведен живот. Спасението не става чрез заслугите на човека, а е дар от Бога, приеман чрез вяра. Ефесяни 2:8

  Освен стремежа за подържане на духовна и нравствена чистота Християнството не поставя специални изисквания и ограничения относно връзката на човека с Бога. Целта на Създателя е общуването на хората с Него да носи удоволствие и радост, а не да бъде тежко бреме в живота им.
  Бог е дух. Той е вездесъщ и присъства навсякъде по всяко време на денонощието. Той разбира всички езици, а ефективността на молитвата не зависи от броя на нейното произнасяне, нито от физическата чистота  на молещия се. Християнинът може да се моли на всяко място, по всяко време и с всякаква молитва (без да е задължително използването на  определен език или заучени фрази).

  Учението на Христос слага край на една съществуваща векове наред несправедливост – полигамията (многоженството). Така била възстановена волята на Създателя относно брака. Първите хора Адам и Ева са били създадени, за да образуват моногамно семейство. "Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът." Битие 2:24. След грехопадението за  деградиралото човечество било все по-трудно да живее според този стандарт. Заради появилото се коравосърдечие, във времето на Стария завет, дори и сред Божиите хора били допускани полигамията и сравнително лесните разводи.
  С идването на Спасителя Иисус Христос и сключването на Новия завет това състояние коренно се променя - Матей 19:3-9. От тогава облагородяващото присъствие на Божия Дух обитава във всеки новороден вярващ и е определящ фактор за задължителното възстановяване на моногамното семейство. 
  Важно е да знаем, че това задължение на първо място се отнася за всички духовни наставници и водачи, които са призвани да дават пример на другите вярващи. 
  "Обаче епископът (водачът на общността) трябва да бъде непорочен, мъж на една жена..."  -  I Тимотей 3:2, Тит 1:6. Духовните водачи трябва да имат моногамно семейство или да останат безбрачни (с полигамния си брак, Мохамед изобщо не отговаря на това задължително условие).
  В християнския брак съпругът и съпругата си принадлежат един на друг и представляват едно цяло - "Жената не владее своето тяло, а мъжът; така и мъжът не владее своето тяло, а жената."  I Коринтяни 7:4.
  Според Библията мъжът е глава на семейството, но положението на жената няма аналог в другите религии. В качеството й на по-нежен и по-слаб физически партньор, нейните права са защитени от самия Бог. Така например, грубото и насилствено отношение от страна на съпруга води до прекъсване на неговите отношения с Бога - І Петрово послание 3:7.
  Разводът пък се разрешава само в краен случай - при изневяра.

  Въпреки че е написан 6 века по-късно от Новия завет, Коранът връща назад състоянието на брачната институция, като отново узаконява полигамията. Самият Мохамед, в противоречие с Божието изискване за моногамен брак (постановено в Инджила) имал 13 жени, 11 от тях едновременно - Сунна, Бухари 5:268. Коранът разрешава на останалите мюсюлмани да имат до 4 съпруги, както и неопределен брой наложници от заловените пленнички – Сура 4:3,24.
  В мюсюлманския брак дискриминацията на жената е повече от явна. Коранът дава право на мъжа, в случай на проявено непокорство от страна на съпругите му да упражнява физическо насилие над тях - "...отдръпнете се от тях в постелите, и [ако трябва] ги удряйте!" - Сура 4:34. Неравностойното положение на жената спрямо съпруга в полигамния брак я обрича на несигурност и незадоволеност. Тя е принудена да търпи конкуренцията и да си съперничи с други жени за любовта и вниманието на съпруга си. 
  Освен многоженството мюсюлманският брак позволява на мъжете и друга опасна волност. 
  Допуска се обвързването с партньорки да става без възрастови ограничения, дори и с такива, които не са достигнали полова зрялост!
 Бракът на Мохамед с любимата му жена Айша бил сключен, когато тя била едва на девет, а той на петдесет и три годишна възраст. Строгите правила на Исляма спрямо омъжената жена изискват тя да крие лицето си на обществени места, където може да бъде само ако е придружавана от съпруга си или от друг мъж от семейството. Разводът е допустим по най-различни причини. В Исляма няма ограничение за повторната женитба на развелия се по неоснователни причини партньор. Ярък пример за това е случаят с друга от жените на Мохамед, Зайнаб. Тя първо, по волята на самия Мохамед, била омъжена за Зайд, неговия осиновен син. След кратък едногодишен брак те се развели и Зайнаб станала поредната съпруга на бившия си свекър. Основанието за развода й със Зайд било абсурдно. Тя често му натяквала за знатния си произход.

  Земният живот на човека е само първия, но решаващ етап от неговото съществуване. Душата за разлика от тялото е безсмъртна. Библията ни разкрива Плана на Създателя за изграждане на вечно и съвършенно общество. В този План настоящият живот на земята е само подготвителен етап, даващ възможност на хората за свободен избор. Злото е допуснато да съществува само като временна алтернатива на Доброто. На основание на направения от хората избор Създателят също избира онези, които са приели да живеят за Него и оправдават доверието му. Така светът, в който сега живеем е само една работна площадка, където се проверяват и формират личностите, които ще бъдат допуснати в Истинския живот. За този живот Иисус Христос обещава на повярвалите в Него, че те ще бъдат снабдени с нови, нетленни духовни тела, които имат способността да живеят вечно. 
  Вярващите, възнаградени да живеят в това общество няма вече да се оженват или омъжват, но ще бъдат равни на ангелите. Удоволствията и блаженството, произлизащи от близкото присъствие на самия Създател изобщо няма да могат да се сравнят с познатите ни земни удоволствия. Затова Библията ни казва: “Каквото око не е видяло и каквото ухо не е чувало и каквото на човешкия ум не е идвало всичко това Бог е приготвил за онези, които го обичат.“ І Коринтяни 2:9

  Иисус Христос – новата ера и християнското летоброене започват с годината на Неговото раждане. Това е така, защото раждането Му с право може да се нарече най-голямото тайнство на Вселената. Значението на името Иисус, на еврейски - Йешуа, е “Йехова спасява”. Христос (Месия) означава някой, който има особеното присъствие на Божия дух за изпълнение на божествена мисия.  
  Иисус е роден в град Витлеем. Майка Му - девицата Мария от Давидовия род, била святата жена, избрана, за да бъде въплътено по свръхестествен начин Словото на Самия Създател - Матей 1:18-23. Така заради Неговия произход Иисус Христос е наречен Божий Син. По тази причина Той е и единственият съвършен човек живял на тази земя. В краткия си земен живот Иисус не е живял за себе си, не е имал планове да се ожени или да изгради собствен дом. Още от ранното си детство Той е знаел Кой е всъщност и животът Му е бил изцяло отдаден на подготовката за Неговата мисия. На 12-годишна възраст със своите знания Иисус удивил свещениците в храма. А когато майка Му и настойникът Му Йосиф след няколкодневно търсене Го намират в Божия храм, чуват от Него думите: “Защо Ме търсите? Не знаете ли, че трябва да бъда на разположение на Своя Отец?”  Когато Христос навършва 30-та Си година (според тогавашния закон пълнолетната възраст за свещенодействие) Той започва публичното Си служение, откривайки Себе Си като обещания Месия. Целта на това служение била Христос да изяви Божията любов към всички хора, като задоволява техните нужди. Той бил изпълнен със Светия Дух и така извършил много велики знамения и чудеса. Най-важната цел за Христос обаче била да възстанови изгубените взаимоотношения на човечеството с Бога. Той с готовност приемал всякакви грешници, за да им даде опрощение и нов живот. Неговите думи “Има повече радост на небето за един грешник, който се покайва, отколкото за 99 праведници, които нямат нужда от покаяние” Лука 15:7 скандализирали религиозните водачи. Те станали Неговите най-отявлени врагове. Три години и половина Иисус обучавал своите ученици и разпространявал вестта за Божието царство, докато не се изпълнило времето да поеме върху Себе Си наказанието за греховете на човечеството. Това била кулминацията на Неговата мисия.
  С помощта на предателство Иисус бил арестуван и несправедливо осъден. Той умира разпънат на кръст, както и предсказал на своите ученици. Но на третия ден след смъртта Си Христос възкръснал и в продължение на 40 дни се явявал на повече от 500 свои последователи, за да демонстрира най-ясното доказателство за Своята Божественост. На 40-тия ден Иисус се възнесъл отново пред Самия Създател, за да заеме мястото Си на Ходатай и Посредник  между Него и хората.
  И сега, посланието Му към човечеството е: “Аз съм Пътят и Истината, и Животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен.” Йоан 14:6

  Мохамед  е роден през 570 г. сл. Хр. в гр. Мека – днешна Саудитска Арабия. Той произхожда от племето Курaйши. Едва на 6-годишна възраст остава кръгъл сирак и бил отгледан от чичо му Абу Талиб. В ранните години на своята младост Мохамед пасял дребен добитък в околностите на Мека. На 25-годишна възраст се оженва за богатата вдовица Хадиджа и става търговец. 
  Пътувайки из Близкия Изток той се запознава с различните култури, както и с религията на евреите и християните.
  Племето Курайши, от което той произхождал било много изостанало в развитието си и имало политеистична религия. Скоро Мохамед осъзнал нуждата от религиозна и обществена реформа.
  Според Исляма на 40-годишна възраст Мохамед започнал да получава откровения от ангел Джибрил и да проповядва за вярата в един Бог. С годините съпротивата на неговите съплеменници нараствала и на 52 годишна възраст той бил принуден заедно със своите последователи да напусне гр. Мека.
  Годината на преселението му (Хиджра) от Мека в Медина (622 сл. Хр.) е началната за мюсюлманското летоброене. В гр. Медина Мохамед бил приет добре и изградил мюсюлманската общност, която  живеела според спуснатите му закони и правила. Между жителите на градовете Мека и Медина често избухвали сражения. Причината за това били претенциите на Мохамед за негов дял в керваните на търговците от гр. Мека. Дял, който след напускането на тамошната общност му бил отнет. Така мюсюлманите се считали в правото си да нападат и отвличат споменатите кервани. Първото сражение  –  Битката при Бадр е описана в Корана. Мохамед начело на няколкостотин мюсюлмани бил “воден“ от Аллах да нападне поредния керван на търговците от Мека. За разлика от предишните, този керван бил охраняван от около 1000 войника. Победата в тази битка и завладяното имущество се разглеждат в  Корана като благословение от Аллах - Сура 8:1, 7, 9-12. “Плячката”. По време на това сражение Мохамед произнася знаменитото си обещание: “Заклевам се в Аллах, че онзи който падне в боя твърдо вървейки само напред и неотстъпвайки нито крачка назад, него Аллах ще  изпрати в Рая” (Из „Житието на  пророка Мухаммад“, издадено от Главното мюфтийство в Р. България – 1999 г., стр.69). Самият Мохамед е предвождал мюсюлманите в 26 сражения.
  След смъртта на първата му съпруга Хадиджа той си взел още 12 жени. Най-известната от тях е Айша, за която Мохамед се сгодил, когато тя била едва на 6, а той на 50 годишна възраст. Айша се прочула и като любимата му жена, оставила най-много спомени за него в хадисите.
  През 630 година Мохамед се завърнал победоносно в гр. Мека и установил мюсюлманско поклонение пред Кааба.
  Мохамед умрял на 8 юни 632 г. в Мека. Той бил погребан в гр. Медина, в собственото му жилище, в стаята на съпругата му Айша. Същото жилище през 705 - 709 г. било преустроено в джамия, носеща името Масджид ал-Набави или Джамията на Пророка.